ДЕСТИНАЦИЯ РАКИТОВО

През последните години все по-известна става една нова дестинация в района на Северозападните Родопи. Това е Дестинацията Ракитово. Тя би могла да бъде наречена още Дестинация „Свещената земя на Сива-Дионис”. Защото това е сърцето на земята на бесите – жреците на Дионис, който само тук е наричан Сива. Името идва от древната дума за движение и промяна „сивай”. И днес ракитовци още я употребяват. И наистина най-дълбоката същностна черта на Дионис е промяната. Затова има четири дионисии – пролетни (около 22 – 24 март), летни (22 – 24 юни), есенни (22 - 24 септември) и зимни (22 – 24 демеври). С летните дионисии е свързан празникът на Ракитово – Еньовден, който тук се чества по стар стил на 6-7 юли. Над Ракитово има светилище – Еньова скала, до която в древността е имало шествие. Брали са се билки и е имало наричания.

Наоколо е пълно със светилища на траките и крепости от различни периоди, най-известната сред които е Цепина. Предполага се, че тук някъде наоколо е било централното светилище на Дионис, което се търси от археолозите повече от век.То е в земята на бесите. Може би е скрито в някоя пещера? Пещери в района има много, най-известната сред които е Лепеница. Тук някъде е легендарната Язница (Агница), описана от краеведа Стеифан Захариев още преди Освобождениео, дълга над 18 км., която стига чак до Разлог.

Край Ракитово е намерено едно от най-интересните неолитни селища в България. Такива селища са намерени в поречието на р. Марица. Те са датирани от периода 6 000 г. пр. н. е. Това доказано е най-старата култура в Европа, а може би и в света! Ракитовското неолитно селище, като част от тази култура, е уникално, защото е единственото планинско проучено селище. Повечето находки от това неолитно селище се намират в Историческия музей – Пазарджик, но някои могат да се видят и в музея в Ракитово.

Много са природните феномени в района на Дестинация Ракитово. Сигурно затова тук са се заселили бесите – жреците на Дионис (жреците на Сива), като самите те са  оставили огромно културно - историческо наследство под формата на тракийски мини за злато, сребро и мед, стари пътища и светилища. Най-известните природни забележителности, заслужаващи да бъдат включени сред 100 – природни феномени на България, са:

·         Пещера Лепеница;

·         Резерват Мантарица – под егидата на ЮНЕСКО;

·         Момин кладенец и връх Сютка;

·         Палеонтологично находище край с. Дорково.

Тези природни забележителности могат да бъдат посещавани поотделно, но могат да се свържат в една цялостна дестинация. Туристопотока в района се увеличава непрекъснато. Още повече, че на 12 км. от Ракитово е СПА столицата на Балканите Велинград и на 7 км. е курорта Цигов чарк. А Ракитово е само на 80 км. от Пловдив и на 120 км. от София.

ПРИРОДНА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТ ПЕЩЕРА ЛЕПЕНИЦА

Пещерата Лепеница е една от най-красивите пещери в България. Тя е разположена в подножието на втория по височина връх в Родопите Сютка, в землището на община Ракитово, област Пазарджик. До входа на пещерата се стига по 17 километров път от гр. Ракитово. Първите 14 км. са хубав асвалт, а последните три – път макадам. Алтернативен изходен пункт е гр. Велинград. Тръгва се от квартал Клептуза на Велинград, разстоянието е 9 км., първите 6 са асфалтов път, последните 3 до входа на пещерата – път макадам.

Лепеница е картирана. Тя е дълга 1525 метра и е на три нива. Първият долен етаж, дълъг 273 метра, е воден и през него тече подземна река. Вторият етаж е сух и по него има четири езера, които в сухо време стават две. През последните няколко десетилетия нивото на подземните води постепеннно пада и вторият етаж изсъхва. Третият етаж е изцяло сух. В пещерата са открити пещерни кратери, намерени са 7 пещерни бисера – едни от най-редките природни образования, които сега са в Природонаучния музей в София.

Пещерата Лепеница е обявена за природна забележителност през 1962 г. и до февруари 2010 г. достъпът до нея е изцяло забранен. Основание за това е богатата фауна от сухоземни и водни безгръбначни животни. Досега са установени 24 вида животни, от които 6 са категоризирани като троглобионти. Троглобионтите са най-тясно специализираните подземни животни, които живеят само на тъмно и са без зрение и с променена пигментация. Те са ценни за науката, защото могат да бъдат намерени само в пещерите и дават сведения за живота на земята от преди милиони години. За бръмбара бегач Duvalius bureschi пещера Лепеница е единствено местообитание в света, а паякът Troglohyphantes drenskii и стоножката Anamastigona lepenicae се срещат само в Лепеница и в пещерата до нея, наречена Дупчето.

Пещерата Лепеница попада в границите на НАТУРА 2000, в зона „BG0001030 Родопи – Западни” и се явява местообитание на защитени видове прилепи. В Лепеница няма колонии от прилепи, там презимуват единични представители на 6 вида прилепи.

От месец февруари 2010 г., със заповед на МОСВ, се допуска посещение на първите 600 метра от пещерата Лепеница, без първия воден етаж. Уникалното в тази пещера е, че тя не е благоустроена. Уточненото трасе е обезопасено, но посетителите влизат само с водач-пещерняк на малки групи до 7-10 човека. Пещерата няма постоянно осветление, туристите са оборудвани с каски, челници и друга специална екипировка и се чувстват като пещерняци. Изживяването е ектремно. За да не се променя микросредата в пещерата не се използва метал, а само дърво и предпазни въжета. Няма друга пещера в България, която да предлага толкова различно изживяване за туристите. Множеството пещерни образувания, естествените препяствия по трасето, които трябва да бъдат преодоляни, усещането за влага и тъмнина, следите от земетресения от преди хиляди години – всичко това е един нов незабравим свят. Туристът посещава природна забележителност, която е такава, каквато са я видели първите пещерняци преди десетки години. Той физически усеща силите на природата, която като жив организъм продължава да формира и да променя света около нас.

За пещерата Лепеница се грижат пещерняците от Сдружение „Суткя” – наследник на Дружеството на пещерняците от Ракитово, създадено през 1930 г., като първи клон в България на І пещерно дружество – София. Заради прилепите пещерата е отворена от 01 април до 30 ноември всяка година. Затворена е през зимния сезон от 01 декември до 30 март, защото през това време прилепите зимуват в нея. Около пещерата Лепеница пещерняците от Ракитово могат да покажат и множество други, по-малко проучени пещери.

На около 4 км., от които 3 км. път макадам и 1 км. асфалт се намират останките от тракийски и римски стари мини и римското селище Ремово. До Ремово от Лепеница може да се отиде за около 20 минути и по атрактивна туристическа пътека.

От Лепеница може да се посети връх Сютка. Има възможност за посещение на резерват Мантарица, който е под егидата на ЮНЕСКО и крепост от времето на траките в месността Пашино бърдо. Може да бъде посетена и римска крепост Калето, намираща се под връх Сютка. 

РЕЗЕРВАТ МАНТАРИЦА

Резерватът е единствен по рода си в България, защото е най-голямото обиталище на глухари у нас. Мантарица е обявен за резерват през 1968 г. с площ 3013 дка. През 1975 г. е разширен и площа му става 5765 дка. От 1992 г. общата му площ става 10 692 дка. Разположен е изцяло в землището на община Ракитово, област Пазарджик.

Мантарица е резерват с международно значение, включен в програмата „Човек и биосфера” на ЮНЕСКО. За биосферен резерват е обявен от 1 януари 1977 г. В държавния регистър на защитените природни обекти е включен под №66.

Резерватът се намира на юг от Ракитово. Надморската височина на територията му е над 1450 метра, а най-високата му точка е билото Петлите (1845 м.). Върховете са заоблени, покрити с вековни гори. Залесената му площ е 97.7%. На територията на резервата Мантарица виреят над 700 тревни, храстови и дървесни видове. Растителността е от смърч, бук, бял бор, черен бор, габър, благун, акация, дрян, смрика, папрати. Растат черни и червени боровинки, ягоди, малини, къпини, много билки. Има над 50 вида гъби – манатарка, сърнела, пачи крак, горска печурка, млечница, пънчушка и много други.

Мантарица е истинско царство на животните и птиците. По територията му се срещат благородният елен, сърната, мечката, дивата коза, еленът-лопатар, лисицата, вълкът, глиганът, заекът. От  птиците обитават: лещарка, гривяк, пъстър калвач, орел, сокол, гургулица, кукувица, черен синигер, бухал, кукумявка, сойка.

До резервата се достига с кола от Ракитово по 17 км. път до поляната на месност Пашино бърдо, 11 км. от които са асфалт, а последните 6 км. са макадам. Туристите могат да посетят резерват Мантарица единствено по утвърдена и маркирана туристическа пътека, придружавани от планински водач. Пътеката започва от поляната на месността Пашино бърдо, пресича резервата и по продължението и може да се достигне до връх Сютка. Планинският водач е необходим, за да се гарантира, че човешкото присъствие ще бъде незабележимо. Водачът отговаря никой да не се отклонява от пътеката, да не се пали огън, да не се бивакува, да не се късат гъби и билки, да не се увреждат насажденията. Туристите попадат в една девствена, първична природа. Влезеш ли в Мантарица, сякъш потъваш в приказен природен свят, където животните са намерили спокойствие, а песните на птиците са нескончаеми. Там дори през деня е малко тъмно, защото слънчевите лъчи трудно проникват през вековната гора.

На входа на резерват Мантарица се намира месността Пашино бърдо, където община Ракитово е построила база и туристите могат да преспят. Там се намира и тракийско светилище с крепост от V в. пр. н. е. Гледката от поляната към връх Сютка е приказна. От скалата на светилището, което се намира на около 200 метра от поляната,  може да се види Ракитово, яз. Батак, Рила.

Пресичайки резервата туристите могат пеша да се качат на връх Сютка. Изживяването след подобен преход е невероятно, защото си се докоснал до най-девствените кътчета на Родопите.

Съществуват два варианта за произхода на името Мантарица. Едният се базира на богатството на гъби от вида манатарка в района. Той има турски произход и е свързан с думата „мантара” – гъба. По-интересна е втората версия. Тя предполага, че идвайки в района през І век след Христа римляните са превели на латински старото име на местността. Мантарица означава „Свещена земя”, „Земя на прорицатели”, което идва от „мант” – свещен, прорицател и „терица” – земя. Местните хора приемат, че районът на Мантарица е онази Свещена земя на Дионис, за която говори римският летописец Дион Касий. Това е земята на бесите, земята, където се е разхождал Орфей и където на централното светилище на бесите Александър Македонски е получил прорицание, че ще завладее света.

МОМИН КЛАДЕНЕЦ И ВРЪХ СЮТКА

В свещената планина на Орфей Родопите едно от най-свещените неща е водата. Един от интересните извори се намира на няколкостотин метра под връх Сютка. Всеки, който е пил вода от него се удивлява, че водата блика от една цепка в монолитна скала. Затова местните го наричат Момин кладенец (има и по-живописно название) и казват, че който не е пил вода от него, паднал на колене, не е опознал добре света.

Дори геолози са се учудвали на факта, че изворът е на около 2000 метра надморска височина. Всички върхове наоколо са по-ниски. От къде тогава идва водата? При това каква вода! Блика от цепка в скалата с постоянен дебит, зиме и лете без промяна. Толкова е студена, че диня през лятото се пука, ако постои няколко минути в нея. Същата вода, затворена в най-обикновена пластмасова бутилка, може да престои две години и пак е годна за пиене. Истински природен феномен!

До Момин кладенец се достига като се тръгне от Ракитово с кола по 22 км. асфалтов път до местност Гаралов чарк. След това се върви по маркирана пътека към връх Сютка около 3 км. (2 часа) до местност Кабата и там се прави 200 метра отбивка до кладенеца.

Името на кладенеца в древността сигурно е било Су(т)кин кладенец. То идва от тракийската дума су(т)ка – цепка, момиче. Сигурно и върха затова се нарича Сутка – Цепка, Цепина. А впоследствие и целият район е наречен Чепино (Цепино).

От Момин кладенец до връх Сютка се стига по живописна пътека сред хвойните за 30 минути. Върхът е наречен от краеведа Стефан Захариев Гьозтепе, което ще рече връх Окото. И наистина, от Сютка като на длан се виждат Средните Родопи с кулата Снежанка, Стара планина, Средна гора, Пирин и Рила.

На 200 метра от феномена Момин кладенец се намира месността Кабата. Там туристите могат да бивакуват. Наоколо е като в истински резерват, природата е непокътната. Това е раят за любителите на дивата природа. А тези, които са посрещнали първите слънчеви лъчи на скалата в местността Кабата, могат да приемат това като Орфеево посвещение.

ПАЛЕОНТОЛОГИЧНО НАХОДИЩЕ КРАЙ С. ДОРКОВО

Палеонтологичното находище край с. Дорково, община Ракитово, е най-голямото в Европа находище на мастодонти от рода Ананкус анвернензис от периода на късния плиоцен отпреди 4-4.5 милиона години. Тогава климатът в района е бил субтропичен, като след последния ледников период се променя и сега е умерен. През късния плиоцен край с. Дорково е текла река, било е савана и е имало субтропична гора. През дъждовния период днешната малка рекичка Мътница е ставала толкова пълноводна, че се е разливала и е ставала като езеро. Но през сухия период е ставала малка и за животните е било трудно да намерят вода за пиене. А те са били много: лъвове, саблезъби тигри, мечки примати, два вида маймуни примати, осем вида плъхове, изчезналите вече трипръсти коне хипариони, антилопи, два вида мастодонти ананкус анвернензис. При своите разкопки по време на българо-френската експедиция през периода 1985-1987 г. палеонтолозите са намерили на терен от 15 кв. м. около 600 кости с различна големина от над 30 вида животни! Такова струпване на костен материал не е намерено никъде в Европа. Според учените костите са се съхранили, защото са били запечатани в три слоя глина. Костите на измрелите животни при едно голямо засушаване са били отнесени по склона от придошлите води при следващия дъждовен период и са струпани в речен завой. Отдолу е имало слой зелена глина. При засушаването и при някое следващо наводнение са затрупани със слой жълта глина. Най-отгове времето ги е запечатало със слой кафява глина. Поради издигането на терена (и сега Родопите се издигат на места с 1-2 см. на година) находището се е оказало на склона над с. Дорково.

Палеонтологичното находище край с. Дорково е обявено за природна забележителност през 1990 г. По предложение на учените от българо-френската експедиция на мястото трябва да се изгради палеонтологичен музей. Вече има проект и до края на 2012 г. на мястото ще се изгради единствен по рода си музей. Това ще бъде Диорама „Плиоценски парк” – Дорково. Диорамата представлява възстановка на субтропичната среда с обитателите на района от времето на плиоцена. Плиоценския парк ще показва в цял ръст най-величествените представители от онова време – мастодонтите.

До мястото на Диорамата се стига от центъра на Дорково по асфалтирана улица около 500 метра, след това по черен път с дължина около 500 метра. От мястото се вижда средновековната крепост на Родопите Цепина, която е обявена за културно-исторически обект с национално значение.

Село Дорково е известно с Международен фолклорен фестивал. Той е един от четирите фестивала, организирани със съдействието на Министерството на културата. Провежда се в почивните дни за Илинден – празникът на селото. Забележителна е дорковската църква „Св. Илия” – умален модел на църквата „Ал. Невски” в София.

Крепостта Цепина е на 6 км. от Дорково. До нея се стига по хубав асфалтов път. Тя е крепост-полис. В днешния си вид е построена от Иванко – известен като убиецът на цар Иван-Асен І. След като убива царя, Иванко бяга при ромеите. За награда получава Пловдивска област, към която е и Цепина. Под предлог, че иска да се защитава от българите, той поискал да възстанови крепостите по северния склон на Родопите. Така през периода 1187/1188 г. възстановява доста крепости, най-известните от които са крепостта Баткун (старата столица на бесите Бесапара) и Цепина. След като сключил дотовор за сътрудничество с новия цар Калоян, Иванко вдига възстание и присъединява Пловдивска област към България. Няколко години по-късно Калоян дава Цепина и цялата област Ахрида на сестриния си син Алексий Слав. Това е същият Слав, на името на който Родопите през ХІV – ХV век се наричат Славиеви гори. Това е същият Слав, който се оженва за единствената дъщеря на латинския император Анри Фландърски (брат на пленения от Калоян и затворен в Търново Балдуин Фландърски). Съпругата на Слав Маргарита-Изабела, която умира при раждане на Цепина, е погребана някъде по отсрещният рид Каркария.   

Тъй като е проучена само много малка част от палеонтологичното находище се очаква в следващите години разкопките да бъдат продължени. Тогава туристите, посещаващи Диорамата – Дорково, ще станат свидетели и на уникалния процес на възстановяване на историята от учените – палеонтолози. Членовете на българо-френската експедиция са мечтали за този миг и когато това се случи, мечтите им ще станат реалност.