ЕЗИКЪТ НА ТРАКИТЕ И ТОПОНИМИЯТА НА ЗАПАДНИТЕ РОДОПИ

Най-добрите изследователи на тракийския език са акад. Иван Дуриданов[1] и акад. Владимир Георгиев[2]. Познатите ни запазени чисто

тракийски думи, на които тези учени са посочили точния смисъл, не са много. За наша радост между тези думи са думата „Bess (a)” – вяра и думата „Para” или „pharaoh” – село, заселище или пазарище. Съчетанието от тези две думи дава названието на столицата на бесите – Бесапара (Бесафара). Това е селището (пазарището) на бесите. Но тъй като самата дума „Bess(a)” означава „вяра”, то за всички в древния свят бесите са били „вярващите”, „хора на вярата”. Всичко за бесите е било подчинено на вярата и на култа към Дионис. Дори и тяхната смелост и жертвоготовност е произтичала от вярата им, че достойният живот и достойната смърт ще отведат душата им в един по-добър свят, където ще получат всичко, за което са мечтали. Да си припомним, че когато се е раждало дете, траките са плачели (чакат го страдания), а когато някой е умирал достойно, са се радвали (отива на по-добро място, в по-добър свят).

Бесапара е била административен и търговски център на бесите. В Интернет страницата на с. Паталеница – Баткун, е отбелязано, че: „през средните векове Баткун е бил най-големият град-крепост в Пазарджишко. Бил е околийски център и седалище на митрополит. След основаването на Пазарджик през 1485 г. постепенно Баткун загубва славата си и в началото на ХІХ в. се очертава като малко село.” Светилището на Дионис е забравено, пазарът е изместен от турците в новото селище Татар-Пазар (Пазарджик). Бесапара (при с. Синитево и при с. Баткун) влиза в историята.

Други интересни тракийски думи са: „suka” – пукнатина, цепнатина, теснина, и „suku” ( „suk (a)”, „sykos”) – момиче. Прави впечатление, че за думите „цепнатина” и „момиче” се използват думи с общ корен „suk” или „suka”. За нас е интересно, че най-високият връх в Пазарджишко е връх Сютка. Дали за траките този връх не е бил „Су(т)ка” – връх Цепнатина (Цепина)? И откъде би могло да дойде това название?

Днес, непосредствено под връх Сютка (Сутка) има един извор, който представлява бликаща вода от цепнатина (цепка) в скалата. Наречен е Момин кладенец, но нали на тракийски момиче е също „suk(a)” – цепнатина, която е извор на живота.

Според един от вариантите наименованието на Доспатската река Rodopa (Rudupa) се пренесло върху планината и тя е наречена Родопа (Родопи). Дали тук случаят не е аналогичен и наименованието на този извор „suk (a)” – „момин” или „цепката”, „цепина” не се е прехвърлил върху върха, който е бил наречен Su (t)ka (Сутка) – връх Цепина?

От най-дълбока древност върхът с името Сутка (Цепина) е бил познат на траките. Логично е главната крепост, която е защитавала селищата, светилищата и подстъпите към този връх, да бъде наречена Цепина. В последствие, когато смисълът на думата „su (t)ka” (сутка) е бил забравен, се е родила легендата за процепването на планината между ридовете Алабак и Каркария и така се е появило наименованието Цепина. В началото наименованието е било Цепинска котловина, но по време на турското владичество, понеже турците не са могли да изговарят „ц”, е станало Чепино и Чепинска котловина.

Преклонението на траките пред великолепието на планината и пред чудото на бликащата от скалата вода е сложило отпечатък върху целия регион. На тракийски „kaba(s)” значи „мочурище”, „блато”. Местността с име Кабата е точно под връх Сютка. Там има множество извори на надморска височина около 2 000 метра, което шокира геолозите, тъй като наоколо всички върхове са по-ниски, а са безводни. Част от тези извори са каптирани и са свързани с водопровода на община Ракитово.

Наличието на много вода е послужило като основание през 50^-те години на ХХ век връх Голяма Сютка да бъде наименован връх Голям Воден, а връх Малка Сютка – връх Малък Воден. Вероятно при това преименуване на върховете са имали предвид и източния култ към богинята Иер Су. Иер означава земя (скала), а Су – вода, което значи, че името на върха трябва да се произнася Сутка. Местното население не е възприело тези наименования и скоро се възстановяват автентичните тракийски топонимни имена – Малка и Голяма Сютка.

Интересно е мнението на проф. Александър Фол по въпроса за наименованията. То личи от анализа му на името „Кабиле”. Той пише: „Изказано е предположение, че Кабиле (на възвишението Зайчи връх край селото Кабиле до Ямбол) бил преименуван по времето на император Диоклециан в края на ІІІ и началото на ІV в. в Диосполис, „град на Зевс”. Същото предположение допуска, че името Ямбол би могло да се изведе, макар и колебливо, от изопачените форми Диомполис /Диамполис/ Дамполис на устния изговор. Погледнато назад във времето, преименуването би следвало да бъде още по-внимателно проследено, защото Диоклециан не сменя произволно топонимите, а спазва местните традиции. От пръв поглед няма никакъв смисъл „град на Зевс” да бъде превод на Кабиле, още повече, че езиковедите извеждат Каб – от староанглийски, норвежки и старопруски аналогии, т. е. от една предполагаема обща индо-европейска основа в значение на „блато, жаба”. Появата на блатото и на жабата се обяснява в тази литература чрез, историко-географски реализъм, видял край Кабиле възможно мочурище през античната епоха.

Докато мочурещата са хипотетични, скалното светилище на акропола на Кабиле е сигурно разкопано. То би трябвало и там да бъде очаквано, понеже ядрото на един тракийски царски град е именно, както вече споменах, крепостта-светилище.”[3]

Според известния Севтополски надпис на Кабиле са почитани Великата богиня-майка Артемида Фосфорос и нейният син, слънчевият бог Аполон. Проф. Фол уточнява, че тракийското име на Аполон е Сабазий. „Слънчевата хипостаза разполага обаче и с друг, по-силен теоним, този на стария фригийски и тракийски бог-син Сабазий, който може да бъде наричан и божество на трако-фригийската контактна зона на орфическата доктрина. В елинското си превъплащение Сабазий бързо достига позицията на върховно божество, макар и чуждо, и в надписи се проявява като Зевс-Сабазий. Най-известният от тези надписи произхожда от Сарди, където Зевс-Сабазий е в паредрия с Кибела или Артемида така, както е той и с други персонификации на Великата богиня-майка.

Сабазий е по-подходящ от Дионис-Загрей за царски култ, тъй като е ураничен и слънчев бог.”[4] По-нататък в анализа си на името Кабиле проф. Фол пише: „Сабазий е засвидетелстван и като Кабазий, т. е. Сабазиос = Кабазиос, у автори, които са достоверни за областта около Пропонтида в Мала Азия и в Европа. Дори прочутият глагол саб?зеин, който се превежда като вакх?ин на старогръцки в значение вакхичествам (отдавам се на Вакх, на Дионис), е предаден във формата каб?зеин. В много известния фрагмент от Есхил, в който бръшляноносещият Аполон е предсказателят Вакх, последният теоним Вакхеиос стои във формата Кабайос в някои преписи и по този начин слага знак на равенство между Аполон и Сабазий. Аполон е Кабайос/Сабайос в позицията си на Син-паредър на Великата богиня-майка, която в Кабиле е назована късно Артемида Фосфорос.”[5]

Задълбоченият анализ на проф. Фол, свързан с топонима „Каб” би могъл да се свърже с месността Кабата, под връх Сютка. Смяташе се, че е свързан с изворите и мочурищата под върха, но е твърде възможно това наименование да е свързано директно с централното светилище на Дионис. За това говори предание, което все още се помни от някои местни хора. То гласи, че в по-късни времена двама папски пратеници дошли в с. Баните (сега кв. Чепино на Велинград). Местните хора се съгласили да ги заведат на един от празниците в планински храм-пещера. Завързали им очите и ги повели, качени на коне, около 7 часа път нагоре в планината. На такова разстояние от квартал Чепино на Велинград е връх Сютка по стария тракийски/римски път към Доспат. Когато им развързали очите, пратениците видели, че са в подножието на връх. Въвели ги в пещера, пълна с ритуални златни съдове. Пушекът от запаленият пред пещерата огън стигал до върха. Местните им разказали, че в древни времена върхът бил гол и горе имало две статуи с човешки ръст на техния бог – златна и сребърна. Във връзка с битките срещу чужди нашественици златната била скрита, а сребърната била разрязана и продадена, а с парите част от местното население се изселило някъде в Индия. Изглежда, че това предание е било живо и по времето на краеведа Стефан Захариев, защото в разказа за светилището на бесите той споменава думите „индийски некой цар”.

По време на мистериите траките крещели еуб?й саб?й, с което съобщавали, че са приели Саб?с. Когато днес казваме топонима Кабата, ние сякъш долавяме ехото през вековете от името на Бога – Сабас/Кабас. Алексадър Фол казва: „С?бас/С?бо е изглежда негрецизираната форма в обредния фригийски език на орфико-вакхическата мистерия, в която се извършва теофанията на Сина, докато Сабазий е литературната форма, въведена от Аристофан в комедиите му в самия край на V в. пр. Хр. Тя се съхранява до Макробий, вече споменат, където главното тракийско Дионисово светилище е „храм на Сабазий”. През гръко-римската епоха на религиозен синкретизъм Сабазий, схванат преди всичко като фригийски бог, е приравнен към Зевс, но и към други върховни мъжки божества, поради което може да се появи и като син на Кронос.”[6] Дали, по аналогия с анализа на проф. Фол за топонима Кабиле, не можем да приемем, че топонима Кабата под връх Сютка не е свързан с мочурище, а е указание за мястото на централното светилище, което според Макробий е храм на Сабазий?

Преименуването на тракийското звучене Сутка в Сютка вероятно е станало по време на турското владичество. На турски „сют” значи „мляко”. И понеже на върха има много варовик, мрамори и често е потрит с мъгли, се е появила идеята за „млечния” връх, „белия” връх. Това отново показва, че тракийският смисъл на думата „su(t)ka” – цепнатина, цепина, вече е бил забравен. Много преди Освобождението, в книгата си „Географико-историко-статистическо ОПИСАНИЕ на Татар-пазарджишката кааза” [7] Краеведът Ст. Захариев нарича най-високия връх в Пазарджиишко Гьоз тепе. „Гьоз” на турски означава „око”, а „тепе” – връх. С други думи – връх Окото.

„5. Бесите, ... били по-учени и по-образовани от своите съплеменици, ... и да основат едно гадилище (Ма???iо?) на най-високия връх на планината Родопа в името на бога Сива, или на индийски некой цар Диониса (на тая планина най-високият връх се намира в пазарджишката област, от турците наречен Гьоз-тепе, заради пространния изглед дето има и ся види много надалеч към юг, изток и север и понеже тамо има великолепни развалини от мраморни сградия, послани с мозайк, вероятно тамо да е било гадилището на нашите предци), за което Херодот доказва, че не е било по-малко важно и по-долне от Делфийското прочуто гадилище...”[8]

Когато свържем това наименование – връх Окото – с идеята, че там е било прорицалището на Дионис, можем да открием двоен смисъл. В прекия смисъл това е великолепният изглед към Рила, Пирин, Тракия, Стара планина, Средните Родопи. В преносния смисъл, чрез присъствието на пророчицата и жреците, това е духовното око на света, което се вглежда в миналото, настоящето и бъдещето.