ОРФИЗЪМ И ЕЛИНИЗЪМ

Тракийската митология и елинската митология са дълбоко свързани. Ние познаваме малко по-добре орфизма, който е вариант на тракийската митология, пригоден за разпространение в елинска и финикийска среда. При сравнението на орфизма и елинизма трябва да се търси отговор на въпроса коя космогония е по-древна и в този смисъл първична. Както вече уточнихме за траките, първоизточника, от който е възникнало всичко, са Хронос (Безкрайното време) и Хаос (Безкрайното пространство). От Хронос възниква първият андрогинен бог Фанес, наричан от гърците Протогон („Първороден”). Самият факт, че Фанес („Излъчващ светлина”, „Първороден”) е двуполов (андрогин) и съдържа двете начала: мъжкото и женското, божественото и земното, е показател за неговата древност. Тук се корени и причината за дуализма на света, в който живеят траките. Този дуализъм не е бил осъзнат и преживян до появата на Орфей. Именно Орфей и орфистите дълбоко личностно преживяват дуализма на света, но за тях той е и източник на надежда. Орфистите вярват, че всеки с добродетелен живот би могъл да победи злото начало в себе си и да възстанови духовното си единство с божествената същност.

От Хаоса според орфизма се появяват Мъглявината и Нощта, а Мъглявината чрез сгъстяване ражда Световното яйце. При разчупването на Яйцето от черупките му се явяват Уран (Небето) и Гея (Земята), а от вътрешността му се ражда Фанес.

Орфистите имат два подхода в разбирането на мита за произхода на света и хората. При единия подход акцентът пада върху Хронос, а при другия – върху Хаос. Тъй като учението на орфистите е било част от Дионисиевите мистерии и са съществували тайни, открити само за посветените, може да се приеме, че за траките са били еднакво важни като първоизточник на всички неща и Хронос (Безкрайното време), и Хаос (Безкрайното пространство).

И при двата подхода в тълкуването тракийския мит за произхода на света от Хронос или Хаос се появява Световното яйце. По-нататък Яйцето е източник на всички неща. От Него се появяват Небето, Земята, двуполовият бог Фанес („излъчващ светлина”) и Нощта (символ на мрака и Смъртта (Танатос)). Бог Фанес (светлината, живота) ражда или съществува винаги свързан с Нощта (мрака, смъртта). Освен външното поляризиране на нещата: Фанес (светлина) – Нощ

(мрак), съществува и полярност вътре в самия бог Фанес. Той носи различни имена, които показват различните аспекти, вложени в него: Фанес – М?тис („Промисъл”, „Мъдрост”), отговарящ на мъжкото духовно, съзерцателно начало, и Фанес – Ерос („Любов”, „Любовно желание”), отговарящ на женското активно, пораждащо начало.

Андрогинният Фанес, в който съществуват и се съчетават двете начала, поражда бог Кронос (Времето-Съдба). Той е Върховен бог, чийто планетен аспект е Сатурн. През неговото време – Златния век, има изобилие и справедливост. През този век мъдростта и любовта царуват заедно и всичко е общо.

Синът на Кронос, бог Зевс (Збелсурд), убива баща си и завзема върховната власт. Зевс е гръмовержец – той има силата, а когато поглъща Фанес – М?тис (Мъдростта), добива и мъдрост, даваща му възможност да съди богове и хора и да създава нов ред в света. Но самият Зевс е подвластен на Фанес – Ерос (любовното желание). Върховният бог Зевс, чието планетно съответствие е Юпитер, не може да контролира любовното желание (Ерос) и това причинява недоразумения, битки и престъпления както между боговете, така и между хората.

За елините първоизточник на всичко е Хаоса. При тях не съществува идеята за Световното Яйце. От Хаоса се появява Гея. Тя е неродена. Гея ражда Уран (Небето). В последствие синът на Гея – Уран, става неин съпруг и от него тя ражда Кронос (Времето-Съдба), чието планетно съответствие е Сатурн. Кронос е детрониран от сина си Зевс. Първата съпруга на Зевс е М?тис (Мъдростта), но понеже научил, че наследникът му от нея ще го убие, той погълнал М?тис. Наследникът на М?тис не умрял. Това била богинята Атина, която изскочила от главата на Зевс в пълно бойно снаряжение. Атина е богинята на мъдростта.

Елинската космогония е много по-бедна от тракийската, когато става въпрос за произхода на света. Символът на Световното яйце като първоизточник на всички неща е свързан единствено с Махаттатвата, описана от бог Кришна в „Бхагават гита” и Лотоса, израснал от пъпа на бог Брахма (при индуизма). Тези символи са най-древните и са познати на най-старите религиозни системи. Непознаването от елините на символа на Световното яйце показва, че те най-вероятно са възприели своята космогония от тракийската. Пазенето на този съкровен символ в тайна само за най-висшите степени на посвещение вероятно е било задължително. Това е докосване до Причината на всички причини и Началото на всички начала.

Раждането на Уран от Гея показва кое е най-важно за елините. Това е Земята, материалното. Те се покланят на материалното начало като на върховно божество. Уран (Небето) е зависимо от Гея (Земята) и е вторично. Създадената на тази база елинска култура е в основата си материалистична, целяща да направи живота на хората на земята по-лек и да остави следа. За елините религията е преди всичко източник на познание и правила за регулиране на взаимотношенията между хората. Елините искат религията да бъде помагало във всекидневния живот. Без да се докосват до най-съкровените тайни, те превръщат дионисиевите мистерии в общ празник за забавление и поучение. Мистериите се превръщат в театрални представления. По времето на атинския тиран Пизистрат (VІ в. пр. н. е.) първоначално на Агората (площада в Атина), а след това в светилището на Дионис на Акропола (Горния град) било създадено място за изпълнение на култови танци – дитирамби (кръгови танци). Преоблечените като сатири (козли) артисти пеели и танцували в чест на бог Дионис. Скоро от тълпата на сатирите е отделен водещ (инициатор), който започва песента, подхващана от останалите. Тази еволюция (промяна) е в основата на зараждащата се древногръцка трагедия (песен на козлите). Появил се диалогът в стиховторен размер. За първи път гръцкият поет Феспид от близкото до Атина селище Икара въвел един актьор – лице, което не е принадлежало на хора на козлите и което е водило диалог с хора. Този поет е въвел и театралните маски. Това продължава по време на неговите наследници Есхил, Еврипид, Софокъл и Аристофан през V в. пр. н. е. Дионисиевият театър достига своя разцвет. Постепенно чисто религиозният характер на театралните представления изчезва, но те се извършват винаги по време на дионисиевите празници и в центъра на орхестрата (мястото на хора) има жертвеник на Дионис. Дионисиевият театър в Атина е изграден с 20 000 седящи места. Както казва и Едуар Шюре, тракийската мъдрост, носена от Орфей, прониква чрез светилищата в театъра, музиката и поезията и оплодява цялостния културен живот в гръцките градове.

Независимо от огромното влияние, което е изиграл за тях, гърците приемат, че Дионис е второстепенен бог. Той е син на Зевс и дъщерята на Зевс Персефона. За траките Дионис е най-почитания бог. Първоначално е бог на плодородието, на земеделието, после – на лозарството, винарството, на музиката и драматическата поезия. Изобразяван е като бик с рога. Свещеното му животно е козела, сърната, лъва. „В по-старото изобразително изкуство се представя като внушителен брадат мъж с дълга одежда.”[1] А след това е изобразяван като красив младеж.

Изследователят Г. Батаклиев[2] споменава, че след смъртта на Орфей Дионис се оттеглил в Мала Азия. Това показва, че култът на Дионис е бил познат в Мала Азия и то такъв, какъвто е бил в древността. По това време – ХІІІ в. пр. н. е., и след това най-разпространеният култ е култът към Митра (слънцето, светлината), който е син на върховния бог на индоиранските народи Зерван – Акарана (Времето-Съдба). Вероятно е било нормално всенародните тържества и мистерии да бъдат в чест на сина на върховния бог, а не в чест на самия върховен бог. Мистериите на Митра са изпълнявани в пещери и тяхната сърцевина е жертвоприношение на бик. Митра е символ на светлината и доброто и той носи плодородието. По-късно, около VІ в. пр. н. е. – в 588 г. пр. н. е. – се ражда пророкът Заратустра, който по подобие на Орфей прави опит да извърши религиозна реформа. Същността на тази реформа е спиране на жертвоприношенията и преместване акцента в религиозната система от външното наблюдение на заобикалящия свят към вътрешно съпреживяване. Заратустра учи, че всеки човек трябва да подкрепи доброто в борбата му със злото и по този начин да промени собствената си съдба. На хиляди километри от Родопите седем века по-късно Заратустра повтаря опита на Орфей да промени религията и света, в който живеем. Той не е гениален певец и поет като Орфей, но истините, които проповядва, са близки на хората и отекват в сърцата им. Те им носят надежда, че във Вселената има едно Всевиждащо око, което след смъртта при Страшния съд ще накаже злото и ще награди доброто. Съдбата на Заратустра е показателна – той е убит от един маг (жрец на древната индоиранска религия, защитаваща митраизма) при спор между двамата. Два-три века по-късно учението на Заратустра под името зороастризъм става държавна религия в Персийската империя, а разцветът му е в периода от ІІІ в. пр. н. е. и ІІІ в. от н. е. Основните догми от зороастризма – безкръвни жертвоприношения, идеята за Спасителя, Страшния съд и възкресението, са възприети почти изцяло от юдаизма и християнството.

При налагането на зороастризма гръмовержецът Зерван – Акарана (Времето-Съдба, наричан още Сатурн, Кронос, Айон, Сурва, Сарва, Шива и т. н.) предава светкавицата и върховната власт на Ормазд (Ахура Мазда) с планетно съответствие Юпитер, наричан още Зевс, Збелсурд, тракийския Херой, Амон-Ра, Йехова. Символът на Светлината – Митра, носител на плодородието и доброто, постепенно е изтласкан встрани и Ахура Мазда (Юпитер), който става носител на доброто, светлината и плодородието, като в същото време е Гръмовержец (Върховен бог).

Почти същия процес, само че още през ХІІІ в. пр. н. е. (Векът на Орфей) се извършва и на Балканите. Зевс (наричан от траките Збелсурд) отнема светкавицата и върховенството от Кронос и става водач на небесния пантеон. „Започвайки от средата на ХІІІ в. пр. н. е. „градът пищнозданен”, както Омир нарича Атина, бил за първи път, обграден с крепостна стена. В древността тази стена наричали пеласгическа по името на първите обитатели на града – пеласгите.[3]

Пеласгите обитават Атина и региона й – Атика, по време на Минойската епоха (ХVІ – ХІ в. пр. н. е.). Те са народ, близък до траките и троянците. Селището им било на северния склон на Акропола, известен като Клепсидра. По тяхно време са възникнали в три пещери на северния склон на Акропола култови места – първото е на Аполон (Слънцето), почитан на скалите; второто е на Зевс и Пан; по-наизток се намира третото светилище, което е на Афродита и Ерос.

Показателно е, че пеласгите имат едно светилище за Зевс и Пан. Всеизвестно е, че богът на сатирите и пазач на стадата, а по-късно бог на природата Пан е вечен и неизменен спътник на Дионис. Само че тук до Пан е застанал Зевс, който става бог на плодородието, а по-късно и Върховен бог. Може би тези най-древни светилища на Акропола показват момента на промени в божествения пантеон на Тракия и Гърция. Интересен е и начинът, по който се е чествал култа към Зевс. Когато Акрополът е превзет изцяло от култа към Атина (богинята на мъдростта и покровителка на града), все пак е трябвало да се намери място за светилище на върховния бог Зевс.

„Акрополът, естествено, не може да остане без светилище на най-великия от боговете – Зевс. Бил преди всичко небесен бог, свързан с върховете на планините, Зевс е почитан на най-високото място на Акропола. В неголям храм на Звес е извършван нямащ точно обяснение ритуал Дииполия. Ритуалът се състоял в това, че вярващите оставяли бик да пасе свободно, а след това го убивали на жертвеника със секира. След жертвоприношението предавали секирата на съд, което по всяка вероятност се явява останки от доисторическите обичаи.”[4]

Подобно на микенската двуостра брадва лабрюс, с която са убивали бика на Акропола, изглежда и прочутата баташка пелка – двуостра брадва, запазена и употребявана до наши дни. Днес можем да видим баташката пелка в историческия музей на гр. Батак.

Нека си припомним, че част от мистериите на Дионис, и то най-съществената, е жертвоприношение на бик. Това е моментът, в който се отключват силите на природата и се предизвиква плодородието. При детронирането на Кронос от Зевс най-вероятно и Дионис с неговия култ на слънчево божество, носител на светлина и бог на плодородието и доброто, е трябвало да потъне в забрава. Зевс е приел някои от характеристиките на култа към Дионис (жертвоприношението на бик), но почитта към Дионис е била толкова силна, че въпреки всичко той е останал, макар и понижен в син на Зевс. Дионис се явява и първия родител на хората. От пепелта на Дионис – Загрей и титаните са създадени първите хора.

Тракийската митология е оригинална и идва от най-дълбоката древност. Тя много добре се съгласува с най-старите религиозни системи – индуизма (Световния океан, Брахма и Лотосът, от които се е появило всичко); Кришна и Махаттатвата [(петте елемента – земя, вода, въздух, огън и небе; петте органи за сетивно възприятие – очи, уши, нос, език, кожа; петте органа за действие – ръце, крака, стомах, анус, полови органи; умът). Ако към тях добавим его-то и петте обекта на сетивата – форма, вкус, мирис, звук и това, което се осезава, ще имаме всички елементи и енергии, от които се образува материалния свят.]. Иранският модел е Зерван – Акарана и Митра. Тя е преди всичко звездна религия, целяща да укрепи връзката на човека и природата, на човека и Бога. Човекът е длъжен да приеме Съдбата си такава, каквато е. Религията е давала познания за Космоса и за начините, по които може да се измоли от боговете благоденствие и плодородие.

Орфей прави опит да промени тракийската религиозна система. Той, по подобие на египетския Хермест Трисмегист, е наричан трижди увенчан и е в състояние да възприеме трите свята: светът на мъртвите (подземния свят), светът на хората и Космоса (светът на боговете). Виждайки страшните последици от проливането на кръв по време на войните и при жертвоприношенията върховният жрец и цар Орфей издига глас за хуманност. Той стига дори до аскетизъм и проповядване на вегетарианството. По време на дионисиевите тържества убиването на бика става символично. Да се покори злото титанично начало в човека и да се възстанови духовното дионисиево единство, носещо светлината в душите на хората – това е апелът на Орфей за спасение на душата. Върховен жрец, владеещ изкуството на пророчеството чрез съновидения, той е проповядвал прераждането и възможностите, които дава то за сливане с божеството и достигане състояние на вечна радост и блаженство.

Едва ли дивите беси са били в състояние да възприемат песни и проповеди за спасение и вегетарианство, за прераждане и съд на душите в света на мъртвите, за безсмъртие и възкресение на душите. Но орфизмът като система е имал достойнства в две посоки:

? като звездна система, даваща познания за света и Космоса;

? като духовна система, даваща познания за подобряване на Съдбата и спасение чрез сливане с божественото начало.

Елинизмът е възприел само известна част от орфизма като звездна система. Тази част е доразвита със сведения за множество богове и богини, подчинени на Зевс. Колкото до духовната задълбоченост на орфизма и начините за спасение и подобряване на съдбата, елините ги преработват по собствен начин. От насочено навътре, езотерично учение, орфизмът в тази му част се превръща в екзотерично (открито) учение, залегнало в основата на театъра, музиката и поезията на Елада. Образованите хора разпространяват орфизма под формата на философия, станала причина за ускорено развитие на науки като алхимия, физика, медицина, математика.

Едва по-късно християнството наследява духовната система на орфизма. В същото време християнството е много слабо, когато трябва да говори и обяснява за космогонията (създаването на света). Този анализ показва, че орфизмът, наследил и доразвил тракийската религиозна система, е едно цялостно духовно учение, което трябва да бъде изучавано и популяризирано и в бъдеще.