Най-високото беско кале - около 1800 метра надморска височина.
Военни действия срещу Рим и съюзното му Одриско царство започнал военноплеменният съюз на бесите в Родопите. Римският наместник в Македония Гай Октавий предприел военен поход срещу тях, като имал успехи в отделни сражения, без да може да се закрепи на територията им. Вождът на бесите Рабукент оглавил делегация на военноплеменния си съюз, която предложила на Рим съюз, ако римляните се откажат от подкрепата си за Одриското царство Преторът на наместника на Македония убил беският вожд, след като бил подкупен от царя на одрисите Котис ІІІ, и с това нарушил обявяваната от римляните за задължителна неприкосновеност на пратеничествата с посланнически или посреднически задачи.
Внукът на победителя на Спартак и на загиналия срещу партите М. Крас, който носел неговите имена, развил успеха си, като предизвикал и конфликт между съюзниците си, одрисите, и техните равностойни врагове, бесите. М. Крас предал светилището на Дионис, което било в земите на бесите, на одриската държава. Едновременно с това наместникът на Македония се намесил в династичните борби в Одриското царство след смъртта на Рескупор и подкрепил сина на Садалас ІІ, Котис ІV.
Конфликтът между бесите и одрисите прераснал във военни действия през 18 г. пр. н. е. и римските войски се притекли на помощ на одрисите, за да задържат светилището на Дионис във владенията им в централната част на западните Родопи. През 15 г. пр. н. е., като се възползвал от смъртта на Котис ІV, беският жрец Бологес вдигнал съплеменниците си на въстание, което застрашило римската власт в Тракия, но било потушено през 11 г. пр. н. е. Войските на проконсула на Македония Луций Калпурний Пизон подложили земите на бесите на унищожителен терор – голяма част от оцелелите беси били продадени в робство, а други били преселени в североизточните български земи и в днешна румънска Добруджа.
След като сломили съпротивата на бесите, римляните възнаградили васалното си Одриско царство, като му предали властта над тракийските земи между р. Дунав и Мраморно море, Черно море, р.Марица и р. Струма.
Тацит, Анали, ІV, 46-47, :
46. В консулството на Лентул Гетулик и Гай Калвизий /26 г. / били определени триумфални отличия за Попей Сабин, тъй като той сразил тракийските племена, които водели по планинските високи места суров живот и поради това били много упорити. Освен нрава им, причина за въстанието бил и отказът им да се съгласят да бъдат свиквани в нашата армия най-здравите им синове. Те били свикнали да се покоряват и на царете си само по желание, а когато изпращали помощни войски, назначавали свои вождове и воювали само със съседни народи…Преди обаче да вземат оръжието, те изпратили пратеници, които да припомнят на римляните за приятелството и покорността си и да заявят, че ще ги спазват и занапред, ако не ги натоварят с ново бреме. А ако римляните искат да им натрапят робство като на победени, то те имат оръжие, младежи и решителност да защитят свободата си или да умрат. Същевременно те посочвали своите крепости, изградени върху скалите, и на прибраните там свои родители и жени, и заплашвали с трудна , тежка и кръвопролитна война. А Сабин им давал благосклонни отговори, докато събере войската си. Но когато пристигнал Помпоний Лабеон с един легион от Мизия и цар Реметалк с помощни войски от сънародниците си, които останали верни, той ги присъединил към войската си и се отправил срещу неприятеля, който вече бил заел гористите планински теснини.  В това време варварите прииждали на тълпи и хвърляли срещу укрепленията камъни, обгорени колове, отсечени дървета, изпълвали рововете с храсти, пръти и трупове. Някои поставяли приготвени преди това мостове и стълби върху предните укрепления…римските войници ги пропъждали със стрели, тласкали ги със щитовете, хвърляли стенни копия или натрупани камъни. Римляните били одързостявани от надеждата за спечелена вече победа и още по-големия срам, ако отстъпят, а варварите - мисълта, че това е последният им опит за спасение, а също и плачът на майките и жените им, които придружавали повечето от тях. На едните нощта придавала смелост, на другите страх. Удари се нанасяли наслука, раните се получавали неочаквано…римляните напуснали някои свои укрепления и като че ли били обречени. Въпреки това, малко от неприятелите успели да се промъкнат, а останалите, след като били избити или ранени най-храбрите, били изтласкани чак на разсъмване в най-високата част на крепостта, където по-късно били принудени да се предадат.