Връх СЮТКА – вторият по височина връх в Родопите – 2186 м. Вероятно по време на турското владичество името на върха от Сутка е станало Сютка. На турски “сют” е мляко и тъй като върхът дълго време е покрит с мъгли и сняг Сютка е означавало “млечният”, “белият” връх. Краеведът Стефан Захариев, живял преди Освобождението, го нарича “Гьоз тепе” – връх “Окото”/от “гьоз” – око и “тепе” – връх/ . Това чудесно наименование ни напомня, че този връх е един от най-красивите в България. При ясно време от него може да се види почти цялата ни страна като на длан – Рила и Пирин, Стара планина и Средна гора, Средните Родопи и Тракийската низина. Почти всеки турист, изкачил се на Сютка, отправя поглед на юг, за да търси белеещите се води на Бяло /Тракийско/ море.
На връх Сютка има изградени два заслона. Върхът е част от Баташката планина – Западните Родопи. Склоновете му, особено северните и югоизточните, са обрасли с високи смърчови гори – истински иглолистни дебри, развъдник на мечки, диви свини, диви петли /глухари/, сърни и всякакви други горски обитатели.

Най-висок вселенски енергиен и информационен  клас. Връзка - вселена - подземен свят. Космодрум.

НОЩ НА ПАШИНО БЪРДО

Догаря огънят. Китарата мълчи.
Въздишките при спомените спират.
Тъга потръпва в нашите очи
и само мурите самотни я разбират.

Дали стареем, та затуй горчи,
или умора в погледа ни тлее?
Но виж, сега поляната мълчи
обидена, че няма кой да пее.

А помниш ли в житейската зора
как къткаше ни, за да ни разказва
легенди за хайдушката гора,
закътани в бунтовната ù пазва?

Как радваше ни с птичите гнезда
и ни сдобряваше с овчарски псета,
как учеше ни нощем по следа
да търсим по чукарите телето?

Тук първи път познахме буря зла
и чухме тракане на вълчи зъби.
Тук сутрин под голямата ела
намирахме ядливи вкусни гъби.

Сърните ни познаваха. Без свян
отстъпваха ни топлото си ложе...
На детството отминалият блян
защо ли тази нощ ни разтревожи?

Нали поляната с внимателна ръка
извайваше житейските представи,
нали дори не сетихме кога
израснахме по нрав мъже корави?

Защо ли тази нощ поляната с тъга
жестоки нови истини ни каза?
Дали не искаше да разбере - сега
за песен ли сме годни или за омраза?

Вземи китарата. Сложи дърва.
Без огнен пламък песента е вяла.
Запей ми за хайдушката глава,
която гордо и на кол стояла.

Запей за Яна, гордата мома,
как либето си с вярност надарила,
как предпочела гибелта сама
пред друга вяра, давана насила.

Пусни гласа си. Ехото оттук
ще го препрати по отсрещните върхари.
Дано го чуе оня древен бук,
закрилник на комитите другари.

На мен подай бутилката с вино.
(Не смея вече огън да прекрача.)
И позволи ми тази нощ едно:
когато пееш, аз да си поплача

за гордостта, за минали беди,
за отшумели радости и рани,
за песните на нашите деди,
а най-накрая и... за младостта ни.

За тази слабост ти не ме съди -
поляната размеква ми душата.
Но знай, че искам пак като преди
и тази нощ да срещнеме зората.

И двама с теб. Сами. Без други хора.
Скалата да усещаме под нас.
Кога почувствам сигурна опора,
тогава, братко, ще запея аз!

МИЛОШ ЗЯПКОВ от Ракитово