През 1912 година домът на Димитър Петров Божанов от Батак се запалва-всичко изгаря.   Да строи наново е трудно.  Решава да свие гнездо на ново място,в съседното Ракитово.  Той е богат човек,баща е на шест деца-Георги,Никола,Йордан/близнак,който е починал и не е оставил наследници/Стефан ,Мария и Латина.  В това време в Ракитово се продават парцели от турски семейства,които заминават за Турция.   Купува голям имот близо до джамията и постепенно там оформя домовете на четиримата си сина.Момичетата се омъжват в Ракитово.    Дядо Димитър веднага се вписва в обществения живот на Ракитово. Става член на общинската управа и член на църковното настоятелство.    Притежавал е 186 декара земя,която справедливо разпределя между децата си.   Приживе загубва съпругата си и двамата си сина.Никола-първият партизанин в Чепинското корито и Стефан –на фронта през втората световна война.      До смъртта си се грижи за сираците и останалите внуци.

Основното му занимание е дърводобив,денят си е започвал с молитва към Бога,  а в неделният ден с цялото си семейство присъства на неделната служба.  Бил си откупил стол в църквата и там слушал проповедите.

През 1922 година сънувал сън, който му подсказва да построи черква, параклис, в местността Николица-на място,  което е свято.  Споделя своя сън със семейството си и започва строежа.  Има опит-вече е построил четири къщи.   Децата му помагат-вече са пораснали.  Привлича и един мюсулманин-Дриков, който живее близо до мястото и за сетен път доказват, че двете общности си помагат в изграждането на църковен храм, така както се е случило с изграждането на местната църква-Света Неделя.  В строителството се включва и дядо хаджи Иван Пенчев.  Параклисът е построен от дърво,осветен е по църковните канони и поддръжката му се извършва дълги години от многолюдното му семейство.  Дават му името Свети Никола-Летен.  Храмовият празник е през месец май и преди него снахите с децата си го почистват, измазват украсяват с цветя. На самият празник след литургията са домакини и черпят присъстващите с храна.  Това продължава някъде до към 60-те години,когато традицията по различни причини е прекъсната и нещата малко се променят.  С течение на времето участниците в тази традиция един по един си отиват, но споменът се предава на наследниците.

Параклисът е запустял за няколко години, но църковното настоятелство го възстановява през шейсетте години на двадесетия век. През последните няколко години стана традиция храмовият празник да се чества като празник на общностите.